Интервю на Петър Хубчев за в-к „Сега“

Петър Хубчев е част от т. нар. „златно поколение“, което класира националния отбор на България на 4-то място на Мондиал ’94. Роден преди 49 г. в село Гложене. Като футболист „железният“ защитник е ставал двукратен шампион на България с „Левски“ (1993, 1994), играл е още в германските „Хамбургер“, „Айнтрахт“ (Франкфурт) и др. Бил е треньор на немския „Бад Вибел“, дублиращите състави на „Айнтрахт“ и „Волфсбург“, „Славия“, „Черноморец“ (Поморие) и „Ботев“ (Пловдив). В момента е треньор и спортно-технически директор на „Берое“.

– В момента се възстановявате от операция на тромбофлебит. Колко от здравето си оставихте във футбола?
– Това са последствия от кариерата ми, но са рисковете, които носи професията ми. „Плодовете“ на тези рискове, често се берат по-късно, след отказването от футбола. В такива моменти обаче човек наистина осъзнава, че здравето е на първо място, а това не са само приказки. Няма ли го, загубен си. За щастие, лекарите ме убеждават, че всичко е наред. И държа да благодаря на тези хора, които се грижиха за мен в държавната болница. Избрах умишлено да се оперирам там, макар да имах възможност за частна клиника. Тези хора са истински герои – от санитарката, до завеждащия отделението, правиха всичко, което е по силите им, спасяват животи, въпреки смешното заплащане и липсата на условия.

– А колко от нервите си оставихте във футбола?
– Много. Особено докато бях в Германия, се влагах много във футбола от чисто спортна злоба – да победим, да постигнем малко повече. Докато в България, вече съм трета година, се хабя от други неща – корупция, „подредени“ мачове, корумпирани съдии. Това хабене е може би най-болезненото.

– Колко труден беше преходът Ви обратно към българския футбол след повече от 15 години в Германия?
– Не крия, че беше трудно. Но попаднах на места, в които се е работило професионално. В Поморие нямаше никакви притеснения, имах под ръка само млади момчета, те мислеха само за тренировки и това си пролича в резултатите. Именно тази сериозна работа е пътят, по който трябва да вървим. Много по-лесно щеше да ми е да отида и да уредя един мач, да спечеля 3 точки. И в „Ботев“ обстановката беше хубава, но други фактори изиграха роля. Промени се политиката там. Едно ми бе казано, друго стана. Не искам да излезе като оправдание. Вината я поемам изцяло върху себе си – че не съм се преборил с тези неща. Все пак атестат за работата ми е, че имах над 20 обаждания от играчи, с които съм работил в Поморие и Пловдив, които са останали доволни от работата ми и искаха да играят отново при мен. И вече от около 1 година съм в Стара Загора – тук имаш възможност да докажеш, каквото мислиш, да внедриш някои нови неща. Жалко обаче, че в България работиш, вършиш нещо и, когато дойде събота-неделя и трябва да покажеш какво можеш, други фактори ти отнемат плодовете на труда.

– Вече на два-три пъти споменавате за корупцията във футбола ни. Очевадно е, че тя пречи на добрите намерения на хората, които искат да извадят играта от блатото. Защо обаче корупцията продължава да е като извънземните – всички говорят за нея, никой не я е виждал?
– Как да се случат добрите намерения? С купуване на мачове ли? В последните години на много места се направи много за школите – в „Левски“, „Литекс“, „Ботев“ (Пловдив), „Лудогорец“, сега в „Берое“. Но това се обезличава от корупцията. Имал съм възможност да споделя на Боби Михайлов за проблема с корупцията, да му кажа, че тя е основната пречка за футбола ни. А той ми отвърна, че знае за тези работи и полага усилия да се бори с тях, но някои хора действали през главата му и злоупотребяват с името му. Е, като е президент, нали трябва да има властта и волята да се отърве от такива хора?! И съм сигурен, че когато Христо Стоичков говори за недъзите на футбола ни и корупцията, той го прави със сърце, с всичките му недостатъци и упреци, че е спонтанен и т.н. Защото този човек не участва в схеми, не е корумпиран и всичко това го дразни. Така не заемам ничия страна, просто трябва истинска воля у футболните управници да се справят с това огромно зло. Какво да кажем за уреждането на мачове при малките, 19-годишните? Това е най-страшното, криминално престъпление. След като тези момчета започваш да ги учиш на такива неща, как очакваш те след това да играят истински футбол? Не може в цяла Европа да се разкриват далавери, в Германия такъв скандал гръмна и набързо бяха осъдени виновните. А ние тук сме недоказуеми, при нас сякаш няма такова нещо. Но истината е съвсем друга! Просто е смешно да се каже, че това не се знае у нас. Но така си остава, за съжаление.

– Идвали ли са при вас такива хора с нечисти намерения?
– За мачове – абсурд. Или пък някой да ми каже: „Дай да разделим едни пари, пък ти вземи този футболист.“ Но се нароиха какви ли не псевдомениджъри, които водят какви ли не съмнителни футболисти. Имал съм поне 50-ина такива случаи, когато самите мениджъри не са гледали играчите, даже имената им не знаят, но ги представят като супер звезди. И затова имах условие в „Берое“ предлаганите футболисти задължително да минават проби. Както прави Димитър Димитров в Бургас. Защото в You Tube има сигурно над милион футболисти. Да сте виждали някой слаб там?

– Мнозина от „Златното поколение“ се ориентираха да управляват българския футбол? Имаше ли такова предложение и към теб? Само Вие, Стоичков, Любослав Пенев, Красимир Балъков, Цанко Цветанов и Петър Александров се ориентирахте към треньорството…
– Не ми е предлаган управленски пост. Като във всяко общество и в този отбор си имаше разпределение – т.нар. тартори в отбора. Аз не съм се чувствал такъв. Но смея да кажа, че донякъде се провалихме това поколение като управление. А трябваше да използваме тази инерция от световното в САЩ и след това европейското през 1996 г., да направим бази, да развием школите. Но не отделните хора от нас са се провалили като личности – те просто са били заставяни от други хора или фактори. Никой не може да ме убеди, че ако някой няма воля, не може да разкрие корупцията или да се справи с нея. А иначе треньорството ме е привличало много преди да прекратя кариерата си.

– Поддържате ли отношения помежду си вие, хората от този славен отбор?
– Не бих казал, че съм в близки връзки с всички. Но от тези момчета няма нито един, с който да не се поздравим, ако не се видим, или да не си вдигнем телефона, ако се наложи. Някои се изпокараха помежду си – заради характери или интереси, но аз останах в добри отношения с всички.

– В „Берое“ дойдохте като спортен директор. Лесно ли се съгласихте отново да се върнете в треньорската професия?
– Не е лесно да си треньор в България. Но предвид чисто човешките качества на хората, които ръководят този клуб, знаех, че взимам правилно решение. Нямах притеснения, макар да знам отлично „доброжелателите“ около клуба. Знам, че тези хора няма да влязат в договорка, няма да позволят да бъде направено нещо нередно. „Берое“ е едно от малкото места в България, където треньорът знае, че има свободата да подготвя отбора и да си подбере играчите, както той вижда за добре. Наистина исках да взема други футболисти, които предпочетоха да отидат другаде за повече пари и ги разбирам. Но се радвам, че останаха точно тези хора, защото смятам, че те са силни характери. Които да направят така, че отборът да покаже отново сърце. Знам, че вероятно някъде ще ни „отрежат главата“, другаде ще ни „подхлъзнат“, просто искам да сме свършили работата си, момчетата ми да са чисти един към друг, към нас, да показват мъжество.

– В Германия сте работили 5 години под ръководството на Феликс Магат. Какъв човек е той?
– Макар той да не е чист германец, а баща му е от Пуерто Рико, Магат е чист представител на немския прагматизъм. Абсолютна дисциплина е водещото при него – на тренировка, в мача, в живота. И благодарение на нея успяваше. Точно това сякаш ни липсва в България. Тотален педант във всяко отношение, безкомпромисен. Даже му бе излязъл прякор „Квеликс“, което произтича от диктатор. Когато бях треньор на втория тим на „Волфсбург“, а той – на първия, го попитах защо така едва ли не малтретира футболистите. Отвърна ми: „Всички знаят какво съм постигнал като футболист. Но като станах треньор, разбрах че, ако бях работил повече, щях и да постигна повече като играч“. Спомням си навремето в „Хамбургер“ Хасан Салихамиджич беше 20-годишен, тогава беше войната в Босна и Херцеговина. Момчето не знаеше къде се намира, звънеше постоянно да пита дали не е паднала бомба върху дома им. Дори бе спрял за малко с футбола и започна работа като сервитьор. Тогава дойде Магат, каза му, че го взима в първия отбор, но иска от него да изпълнява стриктно каквото му се каже, да води групата като тича. И така „Брацо“ израстна, благодарение на Магат, направи трансфери в „Байерн“, „Ювентус“…

– Какво им пречи на българските футболисти да бъдат на нивото на западните?
– Може да обидя доста хора, футболисти. Но имам усещането, че вече една-две генерации изчезва това мъжество на терена. Станаха по-меки футболистите. Оплакват се от доста неща, които бяха немислими преди – топката виновна, теренът виновен. Сега чувам за контузии, за които изобщо не бях знаел или подозирал преди години. Много трудно е да искаш да вкараш професионализъм в живота след тренировката, но заради обществото, в което живеем, това е трудно, обявяват те за Дон Кихот, смеят ти се. Но това е пътят, и в „Берое“ се опитваме да го наложим. Дразня се, когато ми кажат „Ама ние сега на тия години трябва да ходим по дискотеки.“ Не не трябва! Прецени си – дали да обикаляш заведенията като връстниците си, или да работиш като футболист, да печелиш пари, да храниш семейството си. Или едното, или другото.

– Как се намира общ език с футболистите сега – с тоягата или с моркова?
– Когато е нужно, трябва по-строго. Но по-важен е методът на убеждение. Че ако го накараш да бяга 10 километра, това е нужно за него. Че ако го накараш да легне да спи 2 часа между двете тренировки, е по-добре за него. Ако тръгна да го следя вечер, тогава пак някак се губи доверието. Но където убеждението не работи, трябва и наказание. Важна част е и психологическият подход. Ще цитирам Ото Рехагел, който казва: „95% от работата на треньора е като психолог, като работа с приятели. Останалите 5% са треньорска работа.“ Нямам против по време на тренировка някой да се сбие или да се хване за гушата. Това означава, че има хъс. Но ако отборът започва да се дели на групички, тогава става лошо. Работата на треньора е и да сплотява тима, да ги поддържа като колектив.

– И треньорската професия се промени много в тези години. Как се случи това във Вашите очи?
– Когато излизахме ние като футболисти в чужбина, треньорите нямаха такива възможности да са в течение с тенденциите във футбола. Сега времената са такива, че всеки има на разположение литература, интернет… Можеш директно да наблюдаваш тренировка на Моуриньо в „Реал“ от България, ако щеш. Впрочем, тук се сещам за една мисъл на Магат: „Много от новите неща във футбола са като модата, но това не означава, че трябва да обличаш всичко, което е модерно. Не носиш това, от което нямаш нужда или не можеш да си купиш.“ У нас треньорите нямат никакво спокойствие да работи. В треньорската школа в Германия ни преподаваха, че на младия специалист трябва да се предостави шанс от 3 години. През това време той си съставя план за развитието на отбора, подбира точните хора, които убеждава, че по този начин трябва да играят, тренират, живеят, да се хранят. И едва към третата година да се види дали този човек си върши работата. А у нас – след три месеца казват „Този не става“, „Некадърник“ и т.н.

– Кое може да Ви раздразни?
– Несериозното отношение. Не винаги ден футболистите идват със 100% желание на тренировка. Може някой да не е спал добре, да се е разболял, да има проблеми вкъщи. Тогава по-добре е той да ми се обади и да ми обясни. Следва почивка – един, два дни. Но после на тренировка трябва отново да се раздадеш. Няма да забравя, бях вече на 36-37 години, когато правихме една силова тренировка при Магат в „Айнтрахт“. Мислех си, че съм тренирал добре, но той ме извика в стаята си и ми каза: „За да те държа в отбора на тези години, искам да тренираш това, което аз кажа, на 100%“, давайки ми пример, че младите момчета в отбора ме гледат как тренирам. Това отношение се опитвам да вкарам в главата на тези момчета в състава. Но задачата да ти е чиста главата на тренировка, е трудна. Първо има приятели, които сядат на кафе с играча и коментират без да са достатъчно компетентни. След това главата им се мъти допълнително от мениджъри с приказки за суперигри и големи трансфери. После „Фейсбук“…. След това над 20 микрофона след мач, все едно е била среща от Шампионската лига. А пък си има играчи, които виждайки такъв медиен интерес си казват „Аз съм много голям.“ И от всичко това концентрацията се губи, футболистът се чуди какво да прави…

Интервю на Свилен Кириловски, в-к „Сега“