Извън терена #6 с Жуниор Мапуку

Ексцентричен, авангарден, различен, екзотичен, оригинален – това е лошото момче в „Берое“. Жуниор Мапуку бе гостът в новия брой на Извън терена. Вижте запис от предаването.

 

– Коя бе първата мисъл, която ти дойде, когато се събуди тази сутрин?
– Помислих си дали около сина ми и семейството ми всичко е наред.

– Винаги ли е толкова подредено в дома ти, държиш ли на чистотата и хигиената?
– Да, почти винаги е. Обичам да е чисто около мен. Понякога пък е и разхвърлено, но често си почиствам, за да ми бъде приятно.

– Къде и как по-точно в твоя дом намираш почивката и релакса от тежките тренировки?
– Всеки път по различен начин. След тренировка или релаксирам в джакузито, или играя на моя плейстейшън. Така възстановявам от натоварванията.

– Виждаме, че живееш в привидна изисканост. Държиш ли на лукса и важен ли е той за теб?
– Ако кажа, че не обичам лукса, ще излъжа. Държа да имам голям апартамент, защото често ми гостуват приятели. Наскоро и семейството ми беше тук и затова жилището ми трябва да е удобно за всички.

– Сподели, че често приемаш гости у дома, но предполагам, че ние сме първият телевизионен екип, сдобил се с тази привилегия?
– Да, наистина. BeroeTV е първият телевизионен екип, гостувал в апартамента ми.

– Вече от година си в Стара Загора. Успяваш ли да намериш добра среда за развитие в нашия град?
– Разбира се, че средата е добра. Да, вече от година съм тук, като през това време добре се адаптирах към клуба. „Берое“ от друга страна ми предостави страхотни условия, за да се чувствам добре.

– Трудно ли ти бе като чужденец да се адаптираш към тукашния начин на живот?
– Нямах проблеми с адаптацията. Освен това, когато пристигнах тук, в отбора беше Игор Джоман, който ми помагаше много. И това не ми бе първо излизане в чужбина, а имах опит. Затова изобщо не срещнах проблеми при адаптацията си.

– Езиковата бариера ли е най-големият проблем, на който се натъкна тук?
– По това отношение също нямах проблеми, защото клубът е помислил за това и имаме назначен преводач, който непрекъснато ни помага. Не мога да кажа, че съм почувствал такива трудности тук.

– По какво животът във Франция се различава от този в България?
– Мисля, че навсякъде е еднакво. Но за мен специално най-голямата разлика е, че съм отдалечен от семейството си. По отношение на живота не намирам големи разлики.

– Известно време си живял и в Гърция, а къде начинът на живот повече ти допада – в южната ни съседка или в България?
– Предпочитам живота в България, защото хората тук са по-добри в сравнение с гърците.

– Наскоро твоята съпруга и едногодишният ти син ти бяха на гости тук. Успяхте ли да прекарате качествено времето, споделено заедно?
– Наистина изкарахме едно чудесно време заедно и се радвам, че те бяха при мен. Възползвах се от тяхното присъствие, излизахме на разходки и прекарвахме чудесно.

– Наличието на много нощни заведения в Стара Загора със сигурност ти е направило впечатление, но как успяваш да не се поддадеш на изкушението?
– Като професионалист съм си поставил цели и принципи. Затова където и да съм, тези две неща не могат да бъдат съвместими.

– Роден си в Демократична Република Конго, но колко често имаш същински допир с родината си? Кога успя да я посетиш за последен път?
– Може би вече от 22 години не съм ходил в Конго. Последния път съм бил едва 3-годишен и оттогава не съм бил там.

– Какво пазиш от Конго? Имаш ли все още там свои роднини и приятели?
– Там почти нямам роднини. Единствено баба ми по майчина линия остана, а всички останали от рода са вече във Франция.

– А имаш ли желание да се завърнеш към корените си в Конго?
– Ако имам време през някоя ваканция, с удоволствие бил се върнал в Конго.

– Единствено от икономическо естество ли са били причините семейството ти да напуснат Конго в посока Франция?
– Проблемите бяха икономически, защото и в Конго живеехме заможно. Причината да се преместим бе моето обучение, защото родителите ми искаха да уча в престижно училище.

– Виждам, че имаш и много татуировки по себе си, последната от които е ликът на аржентинският революционер Ернесто Че Гевара. Как идват идеите ти какво да изрисуваш по себе си?
– Мисля, че за мен най-важната е числото 30, което съм си татуирал на дясната ръка. Тя символизира рождената дата на моя син – 30-и октомври. Имам много татуировки – тук е името на сестра ми, тези на братята ми и на фамилията. На пръстите пък имам и моята рождена година. А тук е името на жена ми Бианка. Имам и ангели…. облаци и различни неща, които са ми хрумвали. На гърдите имам крила. Навсякъде имам и всяка една татуировка означава нещо за мен.

– Каква е символиката Че Гевара, какво те вдъхнови, за да си направиш тази татуировка?
– По време на лагера в Турция заедно с Игор Джоман и Крис Гади гледахме един филм с Че Гевара. Това, което ми направи впечатление във филма, бе, че той много помага на бедните, а аз обичам такива хора, грижещи за другите. Че Гевара е обичал и свободата, а такива хора ми правят голямо впечатление и затова реших да татуирам него.

– А доколко характерът на Жуниор Мапуку се доближава с този на Че Гевара?
– Не бих казал, че с него си допадаме като характери, но аз също имам голяма душа и обичам хората. Това общо намирам между двама ни. Ако имам нещо в повече, обичам да го споделям с другите хора. Обичам и да помагам винаги когато имам възможност.

– Имаш ли готов следващ проект за татуировка или всичко става спотанно? Как, всъщност, идват идеите ти?
– По принцип това са хрумвания на момента и нямам някаква идея. След време сигурно ще си татуирам баща ми, защото той ни напусна наскоро и това ще бъде един знак на уважение към него.

– Какво означаваше той за теб?
– Този човек е изключително голям за мен, тъй като ми е помагал през целия ми живот и затова уважението ми към него е много голямо. Баща ми все още ми дава сили и всичко, което той ми е предал, ми помага.

– Сега пък ти си баща. Как ще възпиташ своя син?
– Тайриз все още е малък, но правя всичко, което е по силите на един баща за детето си. Но когато порасне, ще направя всичко възможно да го възпитам така, че да бъде горд и добър човек.

– Дистанцията не пречи ли, тъй като твоето семейство е във Франция, докато ти играеш за „Берое“?
– Наистина ми е трудно, защото близките ми хора са далеч от мен, а аз бих желал те да са през цялото време тук, за да ме подкрепят. Радвам се, когато се чуем и знам, че те са добре, защото все пак аз правя една саможертва заради тях. Знам, че след време пак ще сме заедно, но се надявам и за по-дълго.

– Твоя запазена марка е прическата ти, която всеки път е изключително екстраваганта. Откъде черпиш идеи каква да бъде тя?
– Търся промяната и затова често си сменям прическата, цвета на косата или този на брадата.

– А бихме ли те определили като суетна натура? Колко време прекарваш пред огледалото преди да излезеш?
– Не знам как изглеждам отстрани, но не съм толкова суетен. Прекарвам най-много 10 минути в банята, за да се избръсна и среша косата си, а след това си взимам и един бърз душ.

– На коя част от себе си държиш най-много?
– Може би на главата.

– Какво най-често обичаш да си готвиш у дома?
– Неща, които са лесни за приготвяне. Най-често месо. Предимно лесните неща, тъй като не съм добър майстор и обичам да приготвям неща, които стават бързо и лесно.

– Обикна ли българската кухня или се придържаш към традиционната френска?
– Зависи, но и двете кухни не са лоши. Но все пак аз съм французин и затова някои неща от френската кухня ми харесват повече.

– Нека започнем интервюто с една ретроспекция и се движим хронологично по въпросите… С какво свързваш своите първи спомени с футболната топка?
– Първите си спомени свързвам с игрите с моите връстници. С приятелите ми заставахме срещу стена и се стараехме с топката да уцелим нещо, предварително набелязано. Такива бяха и първите ми стъпки във футбола.

– Казват, че любовта не се търси, а тя сама ни намира, а в твоя случай как и кога пламна твоята с футбола?
– Когато започнах да гледам футбол по телевизията, няколко добри играчи изключително много ми харесаха и по този начин постепенно пламна в мен любовта към тази игра.

– Призвание, талант или работа е разковничето за израстването ти като футболист?
– Работа, както казват всички треньори по футбол. Нужен е и талант, но преди всичко работата е важна за израстването на един футболист. Ако погледнем към представянето на най-добрите играчи, виждаме, че трудът им помага, за да бъдат толкова добри.

– Какъв би бил Жуниор Мапуку без футбола в своята професионална визитка?
– Честно казано не знам, защото за мен всичко е футбол. Сложен въпрос. Не мога точно да отговоря, защото всичко в моя живот досега свързвам с футбола.

– Получавал ли си нужното насърчение от твоите родители да следваш футболните си мечти или те са възлагали по-различни надежди за твоето бъдещо развитие?
– Като всички родители моите също искаха преди всичко да ходя на училище и да стана добър човек. По това време все още не съм допускал, че футболът би станал мой занаят, но постепенно и без да съм бил насилван започнах да се занимавам с този спорт.

– Бил ли е спортът винаги на почит в семейство Мапуку? Занимава ли се някой друг от близките ти професионално със спорт?
– Ние сме спортно семейство, което е съставено от много момчета. Моят по-малък брат също се занимава с футбол. Братовчедите ми също са професионални спортисти и се състезават в добри отбори. Тази среда също определи моето бъдеще развитие. Баща ми също е бил спортист и затова спортът е на изключително голяма почит в семейството ми.

– С какви впечатления те оставя този видеоматериал?
– Наистина останах развълнуван, защото това е моят малък брат, а ние имаме толкова много спомени заедно. Прегръщам го, целувам го и един ден пак ще сме заедно.

– Можеш ли да определиш себе си като добър по-голям брат?
– Не бих казал. Жорди е по-силен от мен, а освен това е и по-умен.

– Колко силна е братската любов?
– Разбира се, че братската любов е много силна. Именно това ни завеща и баща ни преди да си отиде. Той ни каза да се обичаме и затова следваме неговия пример.

– Успявате ли наистина да споделяте достатъчно време заедно?
– По време на ваканциите, когато съм във Франция, освен със съпругата и детето ми, прекарвам свободното си време и с майка ми, и с брат ми.

– Излизайки на терена, винаги протягаш ръце нагоре, сочейки към небето. На кого се надяваш да те подкрепя от отвъдното?
– Още от малък съм много вярващ и затова се обръщам към Господ. Когато протягам ръце нагоре, се обръщам именно към Него, за да ми помага по време на мача, да ме предпазва от контузии, да изляза здрав от терена и да отбележа гол.

– Предполагам, че играеш и за баща си във всеки един двубой…
– Разбира се, че играя и за него, а понякога дори ми се плаче, защото бих искал той да ме гледа на живо. Често съотборниците ми ме виждат със сълзи в очите, но когато ме попитат защо, ми е трудно да обясня. Когато погледна към небето, мисля за Господ, мисля за баща си, който е там някъде и ми помага.

– Спазваш ли други суеверия преди мач?
– Не. Единствено вярвам в Господ по време на мач.

– Когато, обаче, дойде време за твоето поредно попадение, за феновете истинската наслада на сетивата са и прочутите салта от радост. По този начин ли успяваш да изразиш най-силно емоцията си?
– Винаги съм се радвал по този начин. Когато отбележа, започвам да викам и така се освобождавам от злобата и другите негативни неща, които съм насъбрал в себе си. Това е начинът да изразя радостта си, а и ми дава сили.

– Каква е историята на игровата фланелка с номер 30?
– На 30-и октомври 2013 година моята съпруга ме дари с първия ми син и поради тази причина играя с фланелка номер 30. Носи ми късмет.

– Един от твоите най-големи идоли е сънародникът ти Джибрил Сисе, а често биваш и оприличаван на него. С какво те спечели той като спортист?
– Във Франция той доказа, че е един от най-добрите нападатели. На два или три пъти стана шампион, а по това време бях все още дете и помня как след попадение той правеше салта. Така съм го запомнил и затова сега му подражавам. Влюбих се в него, но се старая не да го копирам, а просто да приличам на него, но да си остана Жуниор Мапуку.

– Имал случайна среща с него, като си му направил голямо впечатление. Разкажи малко повече за това…
– Видях го в един магазин за спортни стоки и бях с мои приятели. Купихме си няколко дребни неща и изведнъж Джибрил Сисе се обърна към мен, погледна ме и каза: „А, ти приличаш на мен!“. Започнах да се смея, а той ме попита дали играя футбол и след това ми каза, че можем да станем приятели, да се чуваме по телефона и да си пишем.

– Поддържате ли все още връзка двамата?
– Общуваме често чрез facebook, изпращаме си SMS-и, а той ме съветва и ме подкрепя.

– Аз обаче те предизвиквам да поканиш Джибрил Сисе на мач на стадион „Берое“. Приемаш ли?
– Той в момента играе в „Бастия“ и има мачове, но ще говоря с него и знам, че при всяка възможност той ще дойде. Ще го попитам и намери ли време, ще дойде в Стара Загора.

– Кога усети, че вече си известен в Стара Загора?
– Не бих казал, че съм много популярен, но Стара Загора е град, който обича футбола. Затова когато изляза на терена, се старая да дам максимума от себе си. А пък точно заради това хората идват на стадиона всеки уикенд, за да гледат и да се наслаждават. Затова те ме обичат, защото се раздавам докрай.

– По този начин ли спечели сърцата на феновете на „Берое“?
– Да, така мисля, защото те виждат, че давам 100% от себе си на терена.

– Колко е важна тяхната подкрепа за теб?
– Наистина ми дават сили, защото ако излезем на терена и нямаме тази подкрепа, това ще бъде една катастрофа. Радваме се, че имаме тези фенове, които ни дават тази опора.

– Какво ти дава и съответно какво ти взима кариерата като футболист?
– Футболът ми дава радост, щастие и е смисълът на моя живот, защото чрез него споделям моята радост с хората.

– Определяш старши треньора на „Берое“ Петър Хубчев като свой баща, но как успя той да те вкара в правилния път? Кой житейски съвет никога не би забравил от него?
– Най-важният съвет за мен от Петър Хубчев е, че винаги трябва да се работи усърдно, а също и ми помага да запазвам самообладание. Хубчев много прилича на баща ми, защото и той е изключително дисциплиниран и умее да намира границата кога да се шегува и кога да работим сериозно.

– По футболните стадиони в България, за съжаление, често се сблъскваш и с един от най-наболелите проблеми – расовата дискриминация. За теб, като тъмнокож, колко тежки са хулите и освиркванията, които получаваш единствено заради расовите предразсъдъци?
– За мен расизмът е нещо отживяло. Често чувам по стадионите да ме наричат „маймуна“, но се опитвам да не чувам тези думи и да забравям всичко.

– Какво би искал да кажеш на тези хора?
– Нищо не бих искал да им кажа, защото това е една отживелица. Расизмът е имал почва далеч в миналото, още по времето на моите баба и дядо. Днес не разбирам защо. Просто бих искал да им кажа, че цветът на кожата няма никакво значение, защото сме хора и можем единствено да се делим на добри и лоши.

– Имаш ли амбиции да развиеш сина си Тайриз като футболист или поне спортист?
– Когато той стане 3-4-годишен, съвсем нормално е да го заведа на терена да порита топка, но основното за мен е да го възпитам като човек. Нека той самият избере своята посока в живота.

– Можеш ли да направиш една съпоставка между Жуниор на и извън терена?
– Мисля, че какъвто съм на терена, такъв съм и извън него, защото и на двете места се забавлявам и характерът ми е един и същ навсякъде. На терена съм щастлив, а когато съм с приятелите си или семейството също съм щастлив. Аз съм си същият независимо къде съм – Жуниор Мапуку си е Жуниор Мапуку.