Как един словак качи „Берое“ на колело

Стражът Душан Перниш даде обширно интервю пред вестник „Меридиан Мач“ дни преди домакинството срещу „Левски“, за да разкаже повече за началото, върховете и паденията на своята кариера, за футбола от Словакия, през Шотландия, Полша и Гърция, до настоящото си предизвикателство с екипа на „Берое“, както за начина на живот и в родината, и в България, в Стара Загора.

Предлагаме ви пълния текст на интервюто, публикувано днес в приложението „Меридиан Уикенд“:

Душан Перниш е роден на 28 ноември 1984 г. в словашкия град Нитра (тогава в рамките на Чехословакия). Футболната си карира започва в едноименния отбор. Първия си професионален договор с Дубница, а впоследствие пази на Жилина и Сенец. През 2009-а за първи път напуска страната си в посока Шотландия, където е привлечен от Дънди Юнайтед, а година по-късно триумфира с Купата на Шотландия (титуляр за 3:0 над Рос Каунти във финала). Веднага след това поема към ЮАР като част от селекцията на Словакия за световното през 2010 г. След 3 г. на Острова преминава в полския Погон Шчечин за един сезон, след което се завръща в Словакия. Носи последователно екипите на Слован Братислава и родния Нитра. За втори път напуска словашкия шампионат, за да подпише с гръцкия Ираклис, но през последния зимен трансферен прозорец разтрогва договора си поради финансови претенции, за да се озове в началото на 2017-а в Берое. В професионалната си кариера има над 400 мача, а под рамката на националния отбор на Словакия е заставал 7 пъти. Перниш бе любезен да говори за нещата от футбола и живота за читателите на „Меридиан Уикенд“ преди ключовия мач с Левски в Стара Загора в понеделник.

— Душан, като за начало те връщам в детските ти години – кога стана вратар?
— Започнах с футбола още в първи клас, но успоредно с това играех и на улицата наравно с всички други деца. Бях почти винаги халф или централен защитник, тъй като притежавах физиката да възпирам противника, но не и да се надбягвам или да изнасям топката. За постоянно застанах под рамката едва в 4-и клас, тъй като отборът ни нямаше вратар, а някой трябваше да се жертва в името на отбора.

— В кой момент футболът от “игра” се превърна за теб в “цел”?
— Мисля, че този момент дойде, когато се осъществи първият ми трансфер от родния Нитра в Дубница. Тогава бях едва на 17 и бях предвиден за юношеската формация на клуба. Поради контузия на титулярния вратар на представителния тим обаче бях призован да тренирам с мъжете. Не закъсня и първият бонус – аз си го приех като първата заплата в живота. Именно в този момент си казах “Това може да бъде моята професия!”. Дотогава бях възприемал футбола по-скоро като игра, преди да осъзная, че играта и работата могат да вървят ръка за ръка.

— Стигаме и до един любопитен детайл – кога се сдоби с прякора Перник, който на словашки значи Рижава брада?
— Както става с повечето прякори – не знаеш защо точно ти ги лепват и не са конкретно обосновани. В този случай това бе просто заигравка с фамилията ми Перниш. Затова и започнаха да ми викат Перник.

— Как гледаш на първия ти престой в чужбина – в Дънди Юнайтед?
— Навярно благодарение на този престой натрупах най-богатия опит в своята кариера. Нивото на шотландския шампионат не е толкова високо, ако го сравняваме с английската Висша лига, но начинът на работа го конкурира изцяло. Отношението към играта и от професионална гледна точка, и от страна на феновете е особено искрено – футболът е религия за тях. Знам, това е клише, което се използва често. Но в действителност футболът в Шотландия се възприема като религия. Имам предвид как запалянковците поддържат, подкрепят отборите си и съпреживяват с тях. Всичко това, което научих там, е незаменим опит. Във футболно отношение първата изненада, която установих, бе, че определено не се разчита единствено на физическото надмощие на терена. Не се изповядва веруюто “Kick and Rush” (ритай и бягай) – тоест, да се играе предимно с дълги подавания от дълбочина към нападателите. Естествено, когато желаният резултат не е налице, в последните 20 минути играта се превръща в истинска битка на терена. Манталитетът излиза на преден план.

Шотландецът
е като булдог

хвърля се смело в боя, с цената на всичко. Този заряд се усеща от публиката, която буквално изригва и на всеки корнер.

— В Шотландия изпадаш в конфузна ситуация – налага се да даваш интервю пред Би Би Си, без още да си научил добре английски. Днес говориш перфектно, комплимент за което…
— Всъщност бях учил английски още в гимназията, но разликата между това да практикуваш чужд език в училище и да попаднеш в съответната говоряща среда е осезаема. Този случай, за който говориш, е моя грешка. Към онзи момент все още не бях подготвен да разговарям с медиите. Мислих си, че просто ще направим опит за интервю и ако нищо не се получи, въобще няма да бъде излъчено. Но напротив – даже влезе в хрониките… Бе наистина неловка ситуация, но в крайна сметка човек се учи от грешките си. Впоследствие прекарах още три години в тази страна, благодарение на което успях значително да подобря английския си.

— А част от метода на възпитание ли е да общуваш също с децата си на английски?
— Честно казано, моите деца говорят по-добър английски от мен… Така че възпитавам повече себе си отколкото тях. (смее се)

— Всеки ден ходиш на тренировка с колело – как го реши?
— Шофирам единствено когато трябва да заведа или да взема децата си от училище. За друга цел обаче автомобилът не ми трябва. Стара Загора е достатъчно компактен град, който е добре устроен за велосипедисти и пешеходци, за да достигам бързо от вкъщи до стадиона, до магазина или докъдето и да е. Когато времето е хубаво, се опитвам да му се насладя максимално, като съм на открито.

— От щаба на Берое те сочат като пример за професионализъм. Как разбиваш стереотипа за футболистите със скъпите автомобили, нощния живот и непрекъснатото женско присъствие около тях?
— Когато бях по-млад, водих по-различен начин на живот, но с времето възприятието ти на живота и навиците ти се променят. Най-малкото

тялото се
възстановява
все по-трудно

Особено след като прехвърлиш 30-те. Но това е част от живота. В момента съм семеен човек, затова не виждам и смисъл вечер да бъда по клубовете, вместо при семейството си.

— Ти си първият словак, който облича фланелката на Берое – как стана?
— Случи се сравнително бързо. През зимата прекратих договора си с гръцкия Ираклис поради неиздължени заплати в продължение на повече от половин година. Впоследствие пристигна тази оферта от Берое и преди да се съглася, проучих обстойно клуба и града. Знам, че човек никога не трябва да казва “никога”, но не бих искал да избера дестинация, където не бих взел семейството със себе си. В това отношение Стара Загора удовлетвори очакванията и потребностите ни. Повече пък

с начина на
живот тук
ме запозна
моят приятел
Гулдан

– все пак Любомир известно време игра за Лудогорец. Питах и други. Получавах единствено позитивни мнения, което предопредели избора ми да кажа “Да!” на Берое, Стара Загора и България.

— Вече втори сезон оставаш титуляр под рамката за Берое – как оценяваш моментната ситуация и съответно промяната при новия ви треньор Александър Томаш?
— Бих описал настоящата ситуация в Берое като пътешествие. Имаме треньорски щаб, съставен от млади и амбициозни специалисти, които се развиват успоредно с отбора. Всичко зависи от нас – как бихме възприели и предали неговата идея за футбола. Градим всичко стъпка по стъпка. Вече сме повече от три месеца заедно, засега съвместната ни работа спори.

— Освен в родната Словакия и споменатата вече Шотландия си играл в Полша и в Гърция – къде би поставил българското първенство като конкуренция и сила?
— Футболът е подвластен на манталитета на нацията, като определено най-силно той се откроява в стила на игра на Острова. В останалите държави сякаш разликите не са толкова големи, особено тук, на Балканите. Но трудно бих определил чие първенство е по-добро. В шампионатите на Словакия, България и Гърция винаги се наблюдават 2 или 3 отбора, които са с класа над останалите. Другите са на средно ниво. Ако хипотетично решим да съпоставим настоящия шампион на Словакия Жилина с Лудогорец, това би бил един мач на шанса, защото и двата отбора са изключително равнопоставени. Преди години, все още като част от Жилина, съм играл в приятелски мач с ЦСКА. Още оттогава имам такива впечатления.

— Бил си част от националния отбор на Словакия по време на Мондиал 2010, а в последните години “соколите” демонстрират все по-голямо израстване. На какво се дължи то?
— Да, бях част от националния отбор на световното в ЮАР. Оттогава насам изминаха 7 години и тогавашните основни играчи вече са към приключване на своите кариери. С течение на времето много словаци заиграха зад граница в реномирани отбори, а това вдигаше и класата на националния отбор. Сега отново сме близо до класиране, нуждаем се от две победи, за да си подсигурим квота поне за баражите. Стискам им палци, вярвам, че имат силите да го постигнат!

— Как би сравнил стандарта на живот в Словакия и България?
— Животът в България не е чак толкова различен от този в Словакия – все пак и двете държави са постсоциалистически републики. Това, по което съдя, е обликът на градовете – навярно един и същи архитект ги е проектирал! (смее се) Определено приликите са много повече от разликите, но все пак бих казал, че начинът на живот тук е сякаш с 10-15 години назад. Наблюдавам обаче тенденция стандартът ви да се повишава, затова бързо ще наваксате в това отношение.

— От славянски нации сме, но какви различия намираш в културата на Балканите?
— Храната е по-различна, но това ми харесва определено. При престоя ми в Гърция ми направи особено приятно впечатление как хората там сервират и се наслаждават на храната, или как гърците не бързат в ежедневието – по-спокойни и по-отпуснати са. Дори първата дума, която научих там, бе „аурио“ – утре. Има време за всичко и всичко е въпрос на време. Това бе ценен урок за мен, научих се, че няма смисъл да се прибързва. Всичко може да става без напрежение, без припряност. Българите не сте чак толкова спокойни като гърците, но и това ми харесва. Що се отнася до езика, славяни сме, затова няма особена езикова бариера помежду ни. Все още изпитвам затруднения да говоря правилно, но разбирам вече почти всичко. Кухнята ви също ми допада – преди всичко обедите, затова когато се храним навън със семейството ми, разнообразяваме и опитваме от всичко по малко. Вкусно е!

— Какво би те задържало в България още дълго време – така, че да я наречеш „свой дом“?
— За момента имаме само един дом – там, където сме родени. Животът се случва ненадейно – в един момент си високо горе, след това – ниско долу. Не знам какво ще ни поднесе бъдещето…

 

СТЕФАН РАДЕВ
Публикувано във в. „Меридиан Мач“ на 23.09.2017 г.