Спомен за Петко Петков

Днес легендата на „Берое“ Петко Петков щеше да навърши 74 г. Той си отиде от този свят, но не и от сърцата ни! Той никога няма да си тръгне от там! Винаги ще бъде Легендата, Великанът, Голмайсторът, Великият, Ненадминатият, Незабравимият, Безсмъртният…

Благодарим ти за всичко, което ни даде, Легендо!
Оставаш завинаги в сърцата ни и винаги ще бъдеш с нас!
Легендите не умират!

Каквото и да кажем, напишем и публикуваме ще бъде малко за човека, донесъл толкова много радост на нашия град…носен на ръце…боготворен…символ на „Берое“! Винаги отдаден и живеещ със „зелено-бялата“ идея! До последния си час!

Следващите редове са за теб:

Петко Петков  е роден на 3 август 1946 г. в Синитево, Пазарджишко. Централен нападател на „Берое“  в периода 1968 – 1980 г. Петков е изиграл 442 мача с екипа на Берое и е футболистът с най-много реализирани голове за тима – цели 300 във всички турнири. 144 в А група, 89 в Б група, 38 в различните турнири за Купата на България, 14 за Балканската купа, 6 за КНК и 9 за УЕФА.

Петко Петков е двукратен голмайстор на А група с екипа на „Берое“ през 1974 година, когато отбелязва 20 гола и през 1976 година – с 19 вкарани попадения. Национал на България в 33 срещи.

Двукратен носител на Балканската купа през 1968 и 1969 г., разбира се с любимата „зелено-бяла“ фланелка. Носител е на бронзов медал със старозагорци през 1972 г. Петков е и първият български футболист, който преминава в голям чуждестранен клуб. Шампион и носител на Купата на Австрия с отбора на „Аустрия“ (Виена), за който има 51 мача с 10 гола в Австрийската Бундеслига.

Петков е основна част от беройския тим и при великите победи над „Атлетик“ (Билбао), „Ювентус“, „Арка“ (Гдиня), „Хонвед“, „Фенербахче“. Няма отбор в България, чиято врата да не е поразил! На 13 септември 1972 г. Петков вкарва 5 гола при победата на „Берое“ със 7:0 срещу „Аустрия“ (Виена) в мач за Купата на УЕФА. В реванша им вкарва „само“ 2.

След края на активната си състезателна кариера Петков беше многократно начело на любимия си отбор, като мнозина смятат, че той е архитект на шампионския отбор от 1986 г. Като спортно-технически директор на старозагорци през 2010 г. той сбъдна мечтата си да вдигне трофей в България – Купата на страната.
Стадионът в родното място на Петко Петков – село Синитево е кръстен на негово име. До последния си ден той работи в ДЮШ на „Берое“ и помагаше на всички таланти. Петко Петков е Почетен гражданин на Стара Загора.

Това са само фактите, цифрите и статистиката…

За много старозагорци той е емблема не само на „Берое“, но и на цяла Стара Загора!

Ето няколко непоказвани кадри с екипа на „Берое“:

Ето какво сподели той дни преди вековния юбилей на любимия си „Берое“:

Кадри от великия мач с „Ювентус“, в който той печели дузпата за победата над гранда с 8 световни шампиона в състава си:

Попадение с екипа на „Аустрия“ (Виена) във вратата на „Динамо“ (Киев):

Легендарната деветка ще остане завинаги в спомените на всички като велик футболист, но и прекрасен човек. Какво мислят за него съотборникът му Борис Киров и авторът на шампионския гол за „Берое“ Васил Драголов, както и неговите съперници на терена и приятели извън него Христо Бонев, Георги Попов – Тумби, Стефан Аладжов и Димитър Пенев чуйте в репортажа на Радио Стара Загора:

https://bnr.bg/starazagora/post/101213659/chovekat-beroe

Ето пълния текст, подготвен от Стефан Радев и посветен на Петко Петков от книгата „Шампионите разказват – част 1“, издадена от Община Стара Загора с ръководител на творческия колектив Петър Драгиев:

I.
Мечтата ми винаги е била да играя футбол! Философията ми е, че ако не обичаш спорта, по-добре изобщо не се занимавай. За мен футболът винаги е стоял на първо място! Футболът ми е в кръвта!
Роден съм на 3 август 1946 г. в село Синитево, Пазарджишко. Всичко със спорта започна още в училище – без треньор, без да съм бил във футболна школа. За първите ми стъпки най-голяма роля е изиграл може би моят вуйчо, който бе футболен запалянко и ми бе купил топка. Всъщност аз бях единственото дете в селото, което имаше топка по това време. Тя постоянно беше в краката ми. В училище талантът не остана незабелязан и учителят по физическо възпитание ми обръщаше повече внимание. Впоследствие, макар и да бях все още дете, заиграх наравно с мъжете в селския отбор. Дори си спомням как в един мач ми бяха поверили да изпълня дузпа. По това време футболните топки бяха по-различни, а и метеорологичните условия не позволяваха нормалното протичане на двубоя. Във въпросната ситуация кълбото едва-едва премина голлинията.
В Синитево живях до 8 клас, до завършването на основното образование. След това се преместих в гара Септември, а с футбола продължих в местния „Локомотив“. Играех в първия отбор, впоследствие преминах в тима на Акумулаторния завод в Пазарджик. По това време се състезавах в трета дивизия на българското първенство. Сформираха се т. нар. зонални отбори – в случая най-добрите футболисти от целия югозападен край на страната. Бях повикан в състава, който мереше сили с останалите зонални селекции на турнир в Троян. Тогава бях забелязан от втородивизионния „Родопа“ (Смолян) и привлечен там. Непосредствено преди да замина към Смолян, за подготовка играх любителски на малки вратички. За нещастие ме настъпиха, травмирах си малкия пръст на крака. Присъединих се контузен към тренировъчния процес.
Стана време да постъпя в казармата. Имах повиквателна от военния отбор на ЦСКА, но с цел да ме задържат в „Родопа“, ме направиха жител на Смолян. Там трябваше да служа като миньор, но тъй като не отговарях на условията – да бъда женен, да имам деца – поради рисковете, на които се излагам в урановата мина, бях прехвърлен в „Миньор“ (Рудозем) като войник. Спомням си първия ден в новия отбор – беше студена зима и стадионът бе покрит със сняг, но въпреки това тренировката се състоя следобеда. Дадоха ми чифт нови гуменки, които бях оставил пред себе си, докато се преоблека. След миг невнимание изчезнаха от погледа ми, но не съм се намръщил или разсърдил. Просто намерих една лява и една дясна обувка, за да изляза да тренирам. По време на игра един от новите ми съотборници влезе в твърдо единоборство с мен. Загубих равновесие и полетях в близката река. Все пак се изправих и продължих с тренировката. След нея в съблекалнята гуменките ми бяха отново на място. Явно останалите бяха разбрали, че не съм някакъв случаен „глезльо“. Спечелих уважението им.
Спомням си първия двубой – играхме срещу съименника от Маджарово. Вкарах им четири гола. С оглед на конкуренцията в групата се бях разбрал с треньора на определен брой голове, които отбележа, да бъда пускан в отпуска. Междувременно в Рудозем се запознах и с Илка (вече дългогодишната ми съпруга).
Отборът се класира първи в групата, но за да се класираме за „Б“ група, трябваше да играем срещу „Ботев“ (Пазарджик) в Стара Загора. Моите съотборници от „Миньор“ бяха все на възраст. За тях бе по-добре да продължат любителското си участие във „В“ група. Затова и изходът от тази плейофна среща беше предрешен. Загубихме с 1:4. Впоследствие всички бяха изгонени, само мен ме пратиха в рудник „Шехоница“ – на 400 метра под земята. Изкарах три дни там, преди да взема решение все пак да постъпя в казармата. Същевременно треньор на „Горубсо“ (Мадан) бе Димитър-Мими Байкушев и той ме привлече при тях. Направо си ме „откраднаха“. А когато от „Миньор“ (Рудозем) разбрали, че напускам, се обадили на баща ми, за да го известят, че съм ходил на работа, за което щели да ме вкарат в затвора. По това време в Мадан се помещаваше рудоуправлението и съответно Рудозем бе под тяхното управление. Тогава директорът на рудоуправлението се застъпи за мен, отхвърляйки изцяло възможността да ме изпратят в затвора. Вместо това заживях в една стая на градския стадион.
През есента на 1967 година сключих брак с приятелката си Илка. Церемонията се състоя сутринта, тъй като следобеда имах мач срещу „Арда“ (Кърджали). Съпругата ми отправи началния удар в срещата, а в по-нататъшния развой на двубоя аз вкарах пет гола.
Не си спомням всички голове, които съм вкарал. Не ме е и интересувало – единствената ми цел във всеки мач е била да се разпиша поне веднъж. Шест гола не съм вкарвал! Имам поне четири мача с по пет гола, а десетки са хеттриковете ми!
Пътят към футбола по това време бе по-труден, отколкото днес. Тогава самите отбори със своите треньори и футболисти бяха окомплектовани и трудно се удаваше възможност да пробиеш в даден състав. Например, когато аз се присъединих към „Берое“, в селекцията личаха имената на поне четирима национали. Бях удивен и споделих с треньора Христо Младенов: „За да заиграя в „Берое“, трябва някой да умре!“. Евгени Янчовски – национал, Петър Жеков – национал, Янчо Димитров – национал, Георги Белчев – капитан на отбора… Сякаш нямаше как да се наложа! Но точно Петър Жеков бе човекът, който застана зад мен и ми помогна, искайки да играя редом с него на терена.
Впрочем тогава бях желан и от други елитни отбори в България, сред които бяха „Локомотив“ (Пловдив), „Левски“ и ЦСКА, но предпочетох Стара Загора. Не ме интересуваха парите – само исках да играя! Преди ако не получавахме толкова пари, поне се осланяхме на подкрепата и уважението на феновете. Затова и впоследствие останах в Стара Загора – заради хората тук!
Човекът, който винаги ме е подкрепял, е моята съпруга. Тя никога не е била против мое решение. Ако не беше тя, може би нямаше да съм този човек, който съм днес. Цялата си кариера дължа на нея! И всички голове съм посвещавал на нея! Вече сме женени от 50 години, като по този повод мисля да й подаря един медал, но не златен, а платинен!
Пътят ми към футбола е бил трънлив – така го определям. Мисля, че съм истински инат. Затова и пътят ми изглежда така – сякаш плувам в едно езеро, някой ми натисне главата, потъна за малко, глътна вода, но след това отново изплувам, за да продължа напред! Целта ми винаги е била да се самоусъвършенствам – опитвал съм се постоянно да подобрявам слабостите си. Например левият крак ми е бил по-слаб, затова по време на тренировки съм залагал повече на него.
Идоли съм нямал – по-късно в кариерата си установих, че всички футболисти са еднакви – обикновени хора – но някои могат повече от други. Въпросът е не какви са ти възможностите, а колко реално даваш от себе си. Бил съм резерва на Петър Жеков и Георги Аспарухов в националния отбор, но съм си давал сметка за техните възможности и качества, знаейки, че не мога да ги изместя. Спрямо защитниците отношението ми бе по-различно – все пак играех срещу тях, но по това време всички имаха невероятни възможности. Един истински труден съперник за мен е бил Димитър Пенев като централен защитник, но и с него съм се справял! Друг твърд футболист, срещу когото съм играл, е Георги Илиев-Майкъла. Веднъж по време на двубой му казвам „Много ме риташ!“, а той ми отвръща с „Така мога. Толкова мога. Това правя!“.
През сезон 1967/68 с „Берое“ играх за Купата на Съветската армия. Груповата фаза се проведе в Благоевград и Дупница. Противници ни бяха отборите на „Славия“, „Тракия“ (Пловдив) и „Спартак“ (Варна). Но за да имам право да бъда в състава, Бончо Мерджанов ме уволнил от казармата месец по-рано, без аз да знам. Тогава нямаше практика на професионални договори с клубове. Всичко се свеждаше до подписването на молба. Класирахме се за полуфинал за Купата за сметка на тима на „Славия“. Оттам разбрали, че съм уволнен по-рано, а тогава началник на Главното управление на Строителни войски бе ген. Благой Пенев, командир на ген. Делчо Делчев. Един ден получавам писмо, запечатано с червен восък, което се оказа заповед да пътувам за София. В допълнение имаше и дрехи, каквито дотогава не бях обличал. Точно бях застанал пред огледалото и козирувах, когато дойде подполковник Джурджев. Съобщи ми, че генералът е отменил заповедта и няма да заминавам за столицата. На другия ден получих и писменото потвърждение за това.
След още един ден пристигат началник-щабът на Строителни войски и шефът на „Славия“. Съобщават ми, че ме викат в поделението. Отивам там и двамата ми заявяват, че съм желан от „Славия“, като ще получа чин лейтенант. Съвсем откровено им казах, че ще си остана в Стара Загора. „Ти знаеш ли, че си уволнен?“ – ме попитаха. Помислих за момент, видно беше, че това е провокация и че има нещо, затова отговорих, че съм знаел. Последва друг въпрос от тяхна страна: „А знаеш ли, че ще стоиш в казарма още 2 години?“. Изтръпнах. Жена ми щеше да ражда след по-малко от месец, а аз още щях войник да служа. Но тъй като съм от Пазарджишкия край и малко „мязам на себе си“, не им останах длъжен, отговаряйки им: „Ами той дядо ми едно време е служил по време на Турско, защо пък да не служа и аз още 2 години…?“. Както ми държеше славистът военната книжка, скъса я пред очите ми, хвърли я в коша и ме изгони: „Марш!“. Изтръпнах… На следващия ден идва при мен отново подполковник Джурджев. Случайно срещнахме едно турче, от което взехме куртката и шапката, за да ме снимат. Така ми направиха нова военна книжка.
През пролетта на 1970 г. „Берое“ бе изхвърлен от „А“ група. В интерес на истината, тогава и ЦСКА, и „Левски“ имаха голям страх от нас. Въпросният двубой срещу „сините“ се състоя на 22 март, като две или три минути преди края ние водихме с минималното 1:0. Имаше много силен вятър и една изритана от нашия вратар Тодор Кръстев топка излезе в ъглов удар. Публиката бе навсякъде, налягала дори на тревата, покрай терена. Феновете задържаха топката с цел да забавят изпълнението на корнера, при което Сашо Костов от гостите взе една бутилка и понечи да ги уцели. При центрирането Жечев вкара за 1:1. Получи се страшен скандал, а впоследствие Тодор Кръстев бе наказан със спиране на състезателните права за 2 години, без дори да е влизал в саморазправа със съдията, защото аз го възпрях тогава. Седмица по-късно имахме мач срещу „Дунав“ (Русе). По време на обяда разбрахме, че сме изкарани от групата. Това бе дело на тогавашния завеждащ секретариата на Централния комитет на БКП Борис Велчев. Впоследствие генерал Делчо Делчев лично ходи на среща при Тодор Живков, но без резултат.
Играхме един сезон в „Б“ група, вкарвайки 113 гола, а аз лично допринесох с 56 попадения. През двете ми години с „Берое“ във втора дивизия имам над 100 отбелязани гола, но не ми ги зачитат, въпреки че и „Б“ група се води професионална. Днес голмайстори на първенството стават футболисти с по 10 или 12 попадения, а аз преди с 32 гола не успях, тъй като Петър Жеков ме би с един в последния кръг. Но признавам на Жеков майсторството – той е бил по-голям голмайстор от мен! Обаче нямам нито един гол, за който да ми е помогнал противник. Всички попадения са благодарение на колегите ми, най-вече на Борис Киров, заради когото е над 80% от успеваемостта ми. С него се разбирах много добре! Това ми е удовлетворението. Два пъти съм ставал голмайстор на сезона. Единия път дори на полусезона имах 20 попадения, но се разболях от хепатит и пропуснах втората част на първенството. Въпреки това не успяха да достигнат рекорда ми. Ако бях играл целия сезон, навярно щях да ги удвоя. Тогава изживях и най-тежкият си момент, защото по същото време се състоя квалификационната фаза за Световното първенство в Германия през 1974 година. Без мене.
През сезон 1972/73 за първи път излязох с „Берое“ извън пределите на България, на европейска сцена. За два мача срещу „Аустрия“ (Виена) се разписах общо 7 пъти – 5 гола у дома, в Стара Загора, и още 2 във Виена. Само две години по-рано този отбор бе отстранил „Левски“ с 3:0 в реванша, затова, колкото и да е нелепо, ми идваше мисълта дали няма да ни отбележат в Австрия цели 8 безответни гола. Но още в 3-тата минута им вкарах в реванша и всичко бе предрешено. А осем години по-късно се озовах отново във Виена вече като играч на „Аустрия“. Бях първият българин, който осъществява трансфер на Запад. Във връзка с това веднъж обяснявах на Димитър Бербатов, че за по-младото поколение съм своеобразният Юрий Гагарин, защото отидох в Австрия да играя за „смешни“ пари. Възнаграждението ми бе 1500 долара месечно, 600 от които отиваха за България, за държавата. Втората година нещата се стабилизираха и получавах повече пари. Но нито едно мое решение във футбола не е зависело от финансовото възнаграждение.
Един сезон играем с „Миньор“ (Перник) и ден преди двубоя при мен пристига техен човек, който ми предпага 10 000 лева…, просто за да не играя срещу тях! Не да продам мача, да играя симулативно или да бойкотирам – просто да не играя! По това време моят собствен апартамент струваше 5200 лева, а мен ме чакаха два пъти повече – 10 000 лева. Споделих за предложението с тогавашния ни треньор Иван Танев. В деня на мача влязох в игра, вкарах им 4 гола, излязох. Но с чиста съвест признавам – ако знаех какво щеше да се случи по-нататък, щях да ги взема тези пари. Щеше да е много лесно да симулирам контузия! Впоследствие бях обвинен от Бончо Мерджанов, че съм участвал в уреден мач с „Ботев“ (Пловдив). Това бе и причината да напусна „Берое“ за един сезон. Обвиниха ме нелепо за двубой, в който с воле вкарах и стража на „Ботев“ Димитър Вичев във вратата! А как разбрах за цялото това предателство – треньор тогава бе Иван Манолов, който бе „ботевист“. Непосредствено преди двубоя заявил на Мерджанов, че няма да води отбора, тъй като имал сведения, че мачът е уреден. Начело за срещата застана самият Мерджанов. В 15-ата минута обаче смени Борис Киров, а десет минути по-късно и Жеко Желев-Домата. По това време във футбола бяха регламентирани само две смени, а на полувремето резултатът бе 0:0. В съблекалнята си позволих да попитам Мерджанов какво се случва, защото винаги съм заставал зад съотборниците си, а той ми отвърна: „Ако имам още една смяна, и теб бих сменил!“. Тогава ми станаха ясни някои неща, заявявайки му със сигурност, че от догодина треньорът Манолов ще е в „Ботев“ (Пловдив). Така и стана. Това бе причината да нося един сезон екипа на „Академик“ (Свищов), а не този на „Берое“…
Въпреки че датата 24 октомври 1979 г. остава вече много далеч в историята, ясно си спомням, че времето беше дъждовно. Двубоят се игра на стадион „Локомотив“ поради ремонтните дейности на „Берое“. Присъстваха толкова хора, че игла не можеше да падне – трибуните бяха препълнени. Благодарение на отстраняването на „Арка“ (Гдиня, Полша) в предишната фаза на турнира придобихме самоувереност, но до такава степен, че да сме наясно с възможностите си. „Ювентус“ беше „националният отбор“ на Италия, но в никакъв случай не изпитвахме страх. Беше нормално да бъдем респектирани от името на съперника, защото излизахме срещу класни футболисти, срещу които единствената ни цел бе да се самодокажем. Притежавахме нужното самочувствие, за да излезем на терена да се надиграваме със съперника.
Според мен, по нищо не отстъпвахме на „Ювентус“, а дори обратното – бяхме по-добри в ключови фази на играта. Разчитахме единствено на собствените си сили. Още в първия момент, когато ги видяхме, се почувствахме респектирани от физическата им подготовка. В състава им личаха световно доказани имена, които притежаваха голямо самочувствие. В италианските отбори имаше и много добри чуждестранни състезатели. Колкото до чисто футболното отношение, популярно бе твърдението, че италианците играят много добре в защитен план.
Беше 81-ата минута на срещата. Всичко се случи пред северната футболна врата на стадиона. Бях фаулиран в наказателното поле и реферът отсъди дузпа. Георги Стоянов-Бръснаря бе удивителен изпълнител на наказателни удари, защото притежаваше невероятно спокойствие в такива напрегнати моменти. Емоцията, след като топката се озова в мрежата, бе неописуема.
Победата и добрата игра от първия двубой бяха дали отражение върху втората среща и имам чувството, че всяхме респект в тима на „Ювентус“. Спомням си, че към този момент всички италиански отбори бяха елиминирани от турнира и цялото внимание на футболна Италия бе насочено върху нашия мач. Говореше се, че дори увеличили премиите за „Ювентус“ да ни отстранят в продълженията. Според мен беше чиста случайност, че ни елиминираха, защото и в Торино бяхме по-добрия отбор, но късметът ни обърна гръб.
Преди известно време регистрационният номер на колата ми бе с четири деветки. И как го спечелих? Беше ми голям мерак! По това време началник на милицията бе Кольо Желев, с когото се познавах много добре. Бях помолил, щом излезе номер с четири деветки, да ми го запази. Той ми обеща. По-късно научавам, че въпросният регистрационен номер е излязъл и му се обаждам. А той ми казва, че дъщеря му се е омъжила и зетят му искал този номер… Наруши обещанието си, затова се отказах. След известно време обаче, преди един двубой срещу „Спартак“ (Плевен) Кольо Желев влиза в съблекалнята, заявявайки ми: „Ако днес вкараш два гола, номерът с четирите деветки ти го давам в понеделник. Ако пък вкараш три, ще строя и всички милиционери да ти козируват!“. Късмет ли имах, не знам, но на полувремето вече водихме с 2:0 с две мои попадения. На почивката той отново бе в съблекалнята, видимо притеснен, казвайки ми: „В понеделник ела да ти дам номера, но моля те, дай да не правим този резил – те, милиционерите, и без това ти козируват!“. Вече се бе уплашил, че ще вкарам и трети гол! Така се сдобих с желания регистрационен номер с четири деветки.
Когато се завърнах от Австрия, „Берое“ отново беше в „Б“ група. Всъщност от „Аустрия“ искаха да ме задържат още година, но при мен вече липсваше желанието. Все пак в продължение на над 20 години правех едно и също, вече ми бе омръзнало. Въпреки това се съгласих да изиграя последния си сезон като активен спортист в „Берое“, за да се класирам с отбора отново в „А“ група. Тогава поста на треньор заемаше Георги Белчев, но впоследствие бе освободен и аз трябваше да поема тези функции. Никога не съм го казвал досега – няма друг треньор в „Берое“, който да е наложил повече млади футболисти от мен. Напълно с чиста съвест заставам зад думите си – аз сглобих шампионския отбор от 86-а! Аз наложих тези млади футболисти в шампионския състав – Венелин Сивриев, Йордан Митев, Стойко Стойков, Стефан Динев, Ивко Ганчев… Моята практика е винаги да се допитвам до помощниците си, но аз да взимам окончателното решение.
Имах договор за три години, но с Бончо Мерджанов се скарахме. Бяхме на прага на новото първенство, което се очертаваше да е много тежко. Тогава впрочем „Левски“ стана „Витоша“, а ЦСКА – „Средец“. В началото на всеки сезон се изготвяше план-конспект от началото до края на сезона, като се описва детайлно всяка запланувана тренировка в хода на целия шампионат. Впоследствие този план трябваше да бъде защитен пред проф. Ангел Шишков, който бе директор на НСА. Конфликтът между мен и Мерджанов бе дали подготовката на отбора да започне на 8 или на 11, но изрично му казах – „мисля, че трябва да е 11“. Нали „мязам на себе си“?! И той скочи от масата… Казах му, ако не му харесвам, да ме освободи. Тогава ми съкратиха договора от три на две години, а на мое място дойде Евгени Янчовски, който направи отбора шампион. Никога не съм изпитал горчилка или завист. Може би аз на неговото място нямаше да имам същия късмет. Знам, че създадох дисциплина сред тези млади момчета, предавайки им всичко, което бях научил в Австрия. Когато налагах Ивко Ганчев на вратата, в първия мач му вкараха три гола, но не съм губил вяра в него. Това, което сътвори Янчовски с отбора от 86-а, едва ли ще се случи отново, ако гледаме реално на нещата. Той си го заслужи, защото има разлика между това да станеш шампион с 30 мача зад гърба и да вземеш Купата с 2 или 3 двубоя.
По-късно продължих с треньорството и в „Черно море“, и в „Академик“ (Свищов), но по това време настъпиха т.нар. „мутренски“ години. За да бъдеш треньор, трябваше да имаш хора зад гърба си. Фактически не съм се отказвал от треньорството, така се стекоха обстоятелствата. Единствено не мога да се съглася с твърдението, че от добър футболист не става треньор.
Смятам, че върхът, който съм достигнал в професионален план, не е малък – с цената на много труд, талант и шанс! Животът ми е един голям късмет, защото телевизор, кола и жена не се избират…, а най-големият ми късмет е съпругата ми!
Над 70 години съм, но се чувствам като на 20. Чувствам се прекрасно, може би защото съм постоянно сред млади хора.
Да бъдa удостоен със званието “Почетен гражданин на Стара Загора”, е едно признание за мен, за което нито съм предявявал претенции, нито съм се натискал – хората така са преценили. Именно заради тях съм останал в този град, защото старозагорци винаги са обичали футбола. За мен лично това отличие дойде изневиделица, защото досега мнозина кметове са били начело на града, а моята кандидатура е била издигната от настоящия градоначалник Живко Тодоров и подкрепена от ветераните и феновете на клуба. Благодаря на всички тях за това призвание!
Бях поканен от Христо Стоичков да бъда част от треньорския екип на неговия отбор в сблъсъка срещу дрийм тийма на “Барселона”. От негова страна това бе едно голямо уважение към мен, защото изборът аз да ръководя отбора му, е бил лично негов. Вече от много години познавам Стоичков като един честен и прям човек. За футбол няма смисъл да говорим… Стоичков е нашата лястовица в света! Целият свят познава България именно заради него!

II.
За мен градивните елементи за един спортист, в частност футболист, са бързина, взривност, скорост, способността да работи и с двата крака – но освен това трябва да се опознае и характерът, защото той е най-съществен. Липсва ли характер, липсва ли дисциплина, качествата не се проявяват.
Надявам се в следващото си столетие „Берое“ да се гордее с такъв футболист, нападател, който да надмине и абсолютния ми рекорд за попадения със зелената фланелка.

III.
В момента Общината, начело с кмета на Стара Загора Живко Тодоров, е институцията, която държи истински на спорта и го доказва. Това го казах и на нашия отбор – когато отпаднахме от ЦСКА за Купата, кметът събра на вечеря целия състав заедно с треньорите и ръководството. Преди години това нямаше как да се случи, а сега правят всичко по силите си, за да вдигнат духа на колектива. Общината дава много за спорта и е страхотно, че имаме кмет, който е спортна личност.